Опазването на природата у нас има дълга история и традиции. Неговото начало е поставено още в първите години на XX век. Приети са няколко закона - за горите, за лова и риболова. Наред с ограниченията в използването на горите, дивеча и рибата, тези закони съдържат и елементи на природозащита, като се грижат за опазването на някои възобновими биологични ресурси.
    В края на 20-те години бракониери започват изтребването на едрия дивеч. По инициатива на Пещерното и Ботаническото дружество, лесовъди - практици и академици, Ловно-рибарския съюз, Българския туристически съюз и др. през 1928 г. се създава Съюзът за защита на родната природа. Започва период на активна природозащитна дейност, през който държавата обявява първите защитени територии у нас: резерватите "Силкосия" (1933 г.), "Парангалица" (1933 г.) и "Байови дупки" (1935 г.). През 1934 г. е обявен и първият национален парк на Балканския полуостров - Витоша. Професор Петко Стайнов внася в Народното събрание интерпе-лация за обявяването на парка на основание на тогавашния Закон за горите, който допуска обособяването на строго охранявани гори. Така на природата започва да се гледа като на особен обект на правна закрила.
    През 1936 г. влиза в сила Наредбата закон за защита на родната природа, който десетилетия наред е действен нормативен акт, третиращ защитените територии. Законът изброява категориите защитени територии, определя начина за тяхното управление и контрол, като допуска участие на обществеността в този процес. Дава на Българския туристически съюз право да налага глоби и да контролира спазването на нормативната уредба относно парковата администрация. В Наредбата закон са предвидени и планове за управление на защитените територии. В тях точно са определени туристическите маршрути, конните пътеки и позволената дейност в парковете. Парковата управа - директорът и неговите служители - работят на самия терен и имат възможност за активен контрол. С този за кон са обявени и някои природно-исторически места с национално значение: Вола, Бузлуджа, Шипка, Оборище. По време на войната са създадени няколко защитени територии, които днес са сред най-ценните български резервати и паркове: "Ропотамо", "Златни пясъци", "Калиакра". След края на Втората световна война са обявени множество резервати, някои от които с голяма площ - "Узунбуджак" в Странджа, "Джендема" и "Боатин" в Стара планина, "Алиботуш" в Славянка, "Маричини езера" в Рила, "Камчийс-ки лонгоз" и др.
    През 1960 г. се приема Указ за защита на родната природа, който отменя Наредбата закон за защита на родната природа. Той разграничава по-точно режима на различните защитени местности и обръща внимание на развитието им като обекти на стопанския туризъм.
Следващият етап в развитието на българското законодателство е приемането на Закона за защита на природата през 1967 г. Той е по-тясно ориентиран към изискванията на международните правни норми за видовете защитени територии и тяхното управление. В него се пред виждат мерки не само по защитата, но и за рационалното използване, подобряване и възстановяване на природните ресурси. Законът е създаден и действа в период, когато голяма част от земите са държавна собственост, а природните обекти могат да бъдат предоставяни от държавата безвъзмездно за "стопанисване и управление".
    По-малко резервати са обявени след 1956 г. и през 60-те години. Те са от по-ниска категория и повечето от тях са малки и с ниска консервационна стойност - стотици исторически места без особено значение и забележителна природа. С оглед на съмнителни икономически интереси са осакатени териториално някои от най-ценните български резервати.
    В началото на 70-те години в целия свят и у нас се засилва интересът към дивата природа, защитените територии и застрашените видове. През 1976 г. със създаването на Комитета по опазване на природната среда и на Научния координационен център по опазване на природната среда към Българската академия на науките започва нов етап от природозащитната дейност в България. За защитени са обявени нови територии. През този период страната ни участва активно в повечето международни природозащитни инициативи. Тя става страна по много международни конвенции и програми: Рамсарс-ката конвенция за влажните зони с международно значение; Конвенцията за опазване на световното културно и природно наследство; Конвенцията за международната търговия със застрашени видове от дивата флора и фауна (51ТЕ5).
    Започва работа междуправителствената програма "Човек и биосфера" към ЮНЕСКО, разширява се списъкът на ООН на националните паркове и другите защитени територии, в който още от самото начало са записани и български защитени обекти.
    През 1992 г. е приет Закон за опазване на околната среда. Той определя съвременната рамка на държавната екологична политика и управление. Дава се предимство на международните правни норми пред националните, на тяхното пряко действие. Уточняват се мястото и ролята на централните и местните органи на държавната власт. Законът е рамков и в него не присъстват текстове, специално посветени на защитените територии. Той оставя широко поле за изграждане на специално законодателство.
    Международните договори, по които България е страна, стават стимул за обявяване на нови защитени територии. През периода от 1976 до 1991 г. те се удвояват и от 1% от общата територия на страната достигат 2%. Създава се мрежа от резервати, с която България се нарежда след Финландия и Норвегия и става страната с най-голяма относителна площ на резервати със строг режим в Европа.
    Големите защитени територии у нас се създават в периода от 1991 г. до 1995 г. Комитетът по опазване на природната среда вече е Министерство на околната среда и водите, имащо широки правомощия. Засилва се интересът на Западна Европа и САЩ към българската природа. През 90-те години нашата страна ратифицира Конвенцията за опазване на дивата европейска флора и фауна и природните местооби-тания, и Конвенцията за биологичното разнообразие. Изготвена е първата стратегическа схема в областта на природозащитата, което съвпада и с подготвянето на План за приоритетни дейности по околната среда.
    Защитените територии в нашата страна нарастват почти четири пъти и половина, т. е. от 1% през 1977 г. до 4,5% от територията на страната през 1995 г.
    Законът за защитените територии (ЗЗТ) е приет от Народното събрание през ноември 1998 г. и е първият специализиран природо защитен закон. Той определя взаимоотношенията между институциите, отговорни за защитените територии, и гарантира по-ефективното опазване на природата и защита на местните интереси. Законът въвежда съвременна и съобразена с международните норми категоризация на защитените територии: резерват, национален парк, природна забележителност, поддържан резерват, природен парк и защитена местност. Шестте категории защитени територии се различават по състояние и степен на съхраненост на дивата природа в тях. Това определя целите на управление на съответната защитена територия. Колкото по-непокътната е природата, толкова по-строг е режимът на управление на съответния обект, който се изразява преимуществено в ограничаване на човешките дейности в него с цел съхраняване на естествените екосистеми.
    За национални паркове се обявяват територии, прекатегоризирани в защитени територии - изключително държавна собственост, в границите на които не попадат населени меса и които включват естествени екосистеми с голямо разнообразие на местообитания, растителни и животински видове, на характерни и забележителни пейзажи и обекти на неживата природа. Български национални паркове са Пирин, Рила и Централен Балкан. Законът регламентира създаването на дирекции на трите парка като техни административни органи -самостоятелни юридически лица на бюджетна издръжка и на пряко подчинение на Министерството на околната среда и водите. Въвеждат се планове за управление като основни документи, определящи конкретните режими във всяка защитена територия. МОСВ възлага изработването им на екипи от специалисти и в процеса на тяхното изготвяне се включват представители на цялата общественост - заинтересованите държавни органи, общините, научните и неправителствените организации.
    Плановете за управление се изработват на базата на специализирана научна и социално-икономическа информация, данни за инфраструктурата вьв и около територията на защитения обект и за начините, по които местното население може да ползва териториите. Плановете са своеобразни обществени договори между всички заинтересовани, тъй като гарантират съчетаването на интересите на местните жители с възможностите за устойчиво управление и използване на природните ресурси. Те се приемат от Висш екологичен експертен съвет и се утвърждават от МОСВ, което определя и процедурите за контрола върху тяхното изпълнение.
    ЗЗТ дава възможност за създаване на механизми за насърчаване на икономическата инициатива на местните жители - развитие на екологичен и селски туризъм, възраждане на местните занаяти и традиционни производства и др., които едновременно подпомагат и стимулират дейностите по опазване на природата.