"...Лавината веднага прикрива следите си.
Белият звяр се е укротил и заспал.
Само опашка от снежна пушилка още се бие и се разсейва.
Нищо не се е случило. Няма нищо.
... Едвам удържа прежаднелите си дробове да не вдишат сняг.
Бързо като удавник започва да разравя снега пред устата си.
За щастие ръцете му са вдигнати нагоре, над главата,
сякаш снеговъртежът му ги е вързал.
Няколко секунди интензивно дишане.
Пиян от сладостта на въздуха.
Поглъща го на едри, изжаднели глътки. Най-сладкия напитък на света.
Изнурен. Опитва се да прогледне. Невъзможно. Около клепките
и веждите - полепнал сняг като клей. Нищо не вижда освен
просветването. Разтрива снега от очите си като щипещ пясък.
И отваря очи.
- Помощ! - е първият му вик.
Мълчание.
Само сняг.
Озърта се за друго човешко същество. Ужасът на човешката - самота.
Тази пустота е по-страшна от смъртта....
Самотна обувка, загубила крака, замръзнала в
последна крачка с посока нагоре.
Безпръста ръкавица, обърната с дланта към
небето, всичко изтървала, държи в шепа бучка сняг.
Поне един строшен пикел да стърчи като
маркировъчен знак на местопроизшествието.
Само студ и сняг..."

Откъс от романа 'Лавина"
Блага Димитрова