Винарски път, Винарската пътека, Винарската порта – названия, които всеки любител на Пирин е срещал в книгите или е чул в разкази. За тях се знае малко и почти нищо не е писано през годините. Така, обвити в тайнственост, те са се превърнали в легенда. Как са се появили тези имена, защо тези места са свързани с виното, къде са минавали тези пътеки?
    Навярно читателят ще срещне в описанията на някои планинари и пътешественици от началото на миналия век, че Пирин е див, непокътнат и суров. Това обаче не е така. В периода XVII-XIX век селищата около и в Пирин бележат стопански подем. Това е период на разцвет на занаятчийството, земеделието, скотовъдството и търговията. Оживени са и връзките между градовете и селата от двете страни на планината. Десетки пътеки кръстосват Пирин, прокарани и утъпкани във времето от милионите стъпки на някогашните големи стада и търговски кервани. Някои от тях били наречени Винарски, тъй като една от важните стоки пренасяна по тях била виното.
    С изключение на Разложко, където климатичните условия не благоприятстват производството на качествено грозде, навсякъде около Пирин е застъпено отглеждането на лозя. На особена почит поради своите качества се отличавали вината от Кресненско и Мелнишко. Тези от Кресна (днес с. Стара Кресна) и близките села намирали добър пазар в Горноджумайско (днес Благоевградско) и Разложко. Произведеното в Мелник и околните села вино се продавало в Горноджумайско, Разложко, Неврокопско (днес Гоцеделчевско), Сярско, Драмско и в Кавала.
    В онова време мелнишките търговци се радвали на големи печалби от продажба на тази напитка. За благосъстоянието им говорели техните богати и красиви къщи. Сред тях изпъквала тази на рода Кордопулови (Кордопулос). Тя разполагала със собствена изба, пекарна, баня, сауна, зимна градина, отделни стаи за слуги, деца, дори за наказание, салон за музика, в който при по-специални случаи изпълнявали класическа музика доведени чак от Виена оркестри. Известния Манол Кордопулов (Манолис Кодропулис) бил инженер-технолог по винарство. Завършил във Франция, той поставя на високо ниво отглеждането на грозде и производството на вина. Манол въвежда пръскането на лозята, нови технологии в избите, участва в международни изложения в Западна Европа заедно с други мелнишки търговци. Така тукашните вина печелят огромна популярност извън границите на Османската империя.
    Разбира се високите стандарти не са достигнати и желани от всички. Много производители и търговци си служили с всевъзможни дребни техники с цел извличане на по-голяма печалба – боядисване с оцветители, слагане на гипс, разреждане с вода, продажба на неотлежали вина и т.н.
    Виното от Мелник и Кресна най-често било пренасяно до Разложко и Неврокопско от търговци-керванджии. Още когато Пирин се отърсвал от зимната си премяна по пътеките поемали върволици от товарен добитък. Най-често виното се пренасяло от коне в мехове и малки бурета, а търговците го складирали по домовете си. Така осигурявали необходимите количества за продан и през зимата, когато пътеките били затворени от снеговете. Нещо повече. Някои от тях купували имоти в Мелнишко, като правили собствени изби. Те започнали да изкупуват и грозде, като сами произвеждали вино и ракия.
    Измежду многото пътеки прекосявали Пирин, три са наричани винарски. Първата тръгвала от Кресненските села, минавала през местността Обесеник и достигала седловината Предел. От там керваните с вино се отправяли към селищата в Разложко. Като нейна алтернатива се ползвала също пътеката по долината на Влахинска река. Тя преваляла билото на планината през седловината Влахински превал, след което се спускала към Банско. В най-невралгичния участък около Влахински превал, на места пътеката била застлана с камъни – калдъръм. Останки от него могат да бъдат видени и днес.
    Втората винарска пътека започвала от гр. Мелник. Тя минавала през селата Сугарево и Долени, след което продължавала по долината на Бяла река, преваляла рида на югозапад от в. Кельо и слизала в долината на р. Разсланковица. От там през рида, който се спуска на запад от в. Кельо и поляната Влашко хоро пътеката достигала долината на р. Беговица. Туккерваните поемали нагоре по реката и се изкачвали на седловината Беговишки превал. Мнозина смятат, че огромната купчина камъни на нея е направена някога от кираджиите, за да се ориентират при лошо време. След това пътеката бързо се спускала към долината на р. Мозговица, край м. Белемето и се изкачвала до седловината Мозговишка порта. Неслучайно в някои по-стари източници тя е описана и като Винарската порта. Някои автори извеждат значението на името Белемето от думата белеме – покривало (потник), който слагали на добитъка, за да не изстива и заболее. Една от функциите на тези потници е била и да предпазят от нараняване животните, които пренасяли тежкия товар. За целта те били слагани под седлото. От Мозговишка порта винарите се спускали по долината на Валявица и Демяница към Банско.
    Третата винарска пътека също започвала от Мелник. Тя се изкачвала по рида, който разделя долините на реките Сугаревска и Лоповска и достигала местността Демирхан. След това е поемала по долината на Третата (Голема, Демиркапийска) река и преваляла билото на Пирин през седловината Демиркапия. След нея пътеката минавала край Попово езеро и се спускала по долината на р. Ретиже. По-надолу тя пресичала заоблените вече ридове и по долината на р. Десилица достигала Добринище.
    Оживени търговски пътеки, по които наред с останалите стоки се пренасяло и вино, са минавали и през седловините Попови ливади и Парилска. Те обаче не са наричани винарски. Търговци на вино били някои жители на гр. Неврокоп, както и тези на с. Парил.
    Трудно е да се каже какви количества от ценната стока са били пренасяни по винарските пътеки. Това зависело както от реколтата, така и от нуждите на пазара. До Балканската война (1912 г.), количеството вино съхранявано от търговците за продажба през зимата само в Парил нерядко достигало 100 000 литра. В същото време в селото нямало нито един лозов масив. Какви количества са продавани преди това, през другите сезони, не е известно. Има сведения, че един кон от керваните минавали по винарската пътека през Демиркапия пренасял по 80 оки* вино.
    Първите признаци на упадък на кираджийството и намаляване значението на винарските пътеки се появили още в началото на XIX век. Тогава в Пирин се появили множество разбойнически банди, които нападали търговските кервани. Имената на някои местности са свързани с подобни случки. Високо над долината на р. Ретиже, край някогашния винарски път, се намира местността Трите гроба. Според преданието там са заровени телата на трима търговци, които били убити и ограбени от разбойници.
    След Кримската война (1853-1856 г.), пазарите в Османската империя са залети от евтини стоки от Западна Европа, които за няколко десетилетия унищожават занаятчийското производство. Хората обедняват, хановете запустяват, панаирите се превръщат в пазари с локално значение, замира търговията. Товарите с вино пренасяни през планината също намаляват. Цветущия и богат Мелник с население около 20 000 души започва да запада с всяка изминала година. В края на XIX век той има около 4300 жители, а пътешественика В. Кънчов го описва по следния начин: „Градът прави изобщо неприятно впечатление. Той състои само от вехти полуразвалени или съвсем разсипани къщи. Нийде няма ново здание. Улиците са нечисти. Често пъти по тях лежат купища нечистотии, които падат от високите къщя, понеже заходите им са над пътя, и лете се появява нетърпима воня“. По-малко от 15 г. по-късно полк. П. Дървингов отбелязва, че: „Градът притежава доста печален изглед“.
    В първите години на XX век в Мелнишко се появява филоксерата**, която унищожава по-голямата част от лозовите масиви. Само за няколко години производството на грозде в района от около 6-7 млн. оки, се срива на под 800 хил. оки,  като хората остават без поминък. След войните от 1912-1913 г. населението на града намалява още повече, и през 1920 г. то е едва 720 жители. Така Мелник изгубва окончателно значението си. Функциите му на административен, духовен и търговски център за поети от близкото село Свети Врач (днес гр. Сандански), което се превръща в средищен център на околните селища. Всички тези фактори са пагубни за търговията с вино. На практика винарските пътеки престават са бъдат такива, а в някои участъци те са изоставени.
    През последните години интересът от страна на туристите към Пирин и околните селища непрекъснато расте. В тази връзка нараства и нуждата от създаването на нови атракции и предоставянето на все повече информация. Не е пресилено да се каче, че туристите ги търсят, изискват и очакват. Именно в тази пазарна ниша попадат и някогашните винарски пътища. Необходимо е по-широкото им научно проучване последвано от тяхното популяризиране, а защо не възстановяването и като вид атракция. Така те биха могли да бъдат въвлечени като допълнителен ценен и печеливш ресурс, от който туристическия бранш да печели.

     *Ока - мярка за тежест, равна на 1,28 кг.
    **Филоксера - насекомо внесено от Северна Америка, което напада кореновата система на лозата, като смуче сокове, а растението изостава в развитието си или загива. В България се появява за първи път през 1894 г.

автор:
Николай Даутов, председател на туристическо дружество “Ореляк” , гр. Гоце  Делчев